Медиите и развлекателната индустрия носят до голяма степен отговорността за тази форма на насилие, която наблюдаваме днес. Те възхваляват до безпаметност образците на физическото съвършенство, като се започне от супермоделите и спортистите и се стигне до мацетата и пичовете... Влиянието върху тийновете е огромно не само в Чалгопитерия но в световен мащаб.
Ще ви разкажа един фрапантен пример за да стане ясно, че в глобалното село няма защитена зона от плащането данък на призрака на суетата...
Неоспоримо доказателство за потресаващото влияние върху младите хора са събитията, последвали излъчването на телевизионен сигнал чрез сателитна връзка за първи път до островите на югозападната част на Тихия океан, при което са излъчени великолепните и изключително кльощави актриси от популярното в Щатите "Мелроуз плейс Бевърли хилс 90210 "и други предназначени за младежка аудитория програми. Четири години по-късно след направено допитване до 65 момичета от островите Фиджи, става ясно, че в резултат на видяното са се променили - или развратили - представите им. Момичетата почти незабавно започнали да се обличат и да си правят прически като американките. Ръководителят на изследването - д-р Ан Бийчър, завеждащ изследователската работа в Харвардският център за смущения в храненето, отбелязва сериозни промени в хранителните режими на момичетата от фиджи. Онези от тях, които гледат телевизия три или повече пъти в седмицата, са два пъти по-склонни да се възприемат като прекалено едри или прекалено дебели в сравнение с другите, които прекарват по-малко време пред екрана.
В заключение ще подчертая, че не е задължително едно дете да е пълно, за да изпитва такива или подобни притеснения. Около 80% от момичетата от четвърти до дванайсети клас се опитват да пазят диета, защото се възприемат като дебели! Почти всички деца на възраст между осем и единадесет години признават, че не са доволни от теглото си. Корените на анорексията, булимията и други смущения в храненето трябва да се търсят в ранните детски преживявания.
Учените, които са се занимавали с гореспоменатите изследвания, смятат, че днешните млади хора са "проникнати от една масова култура, залята от послания за диети". Опитайте се да отгатнете защо е така. Защото посланията за дебелина са толкова заплашителни че дори онези, които нямат наднормено тегло, се страхуват да не напълнеят. Нищо чудно тогава, че нарушенията в хранителните навици сред младите изобилстват - а някои от тях стигат и до фатален край.
неделя, 27 септември 2009 г.
култът към тялото или кой плаща данък суета? - 2
Тази уязвимост по отношение на връстниците винаги е съпровождала битието ни, но днешните млади хора са още по-чувствителни. Причина за това е масовата култура, превърнала се в жесток тиранин, който ни принуждава да се приспособяваме към непрекъснато променящият се модел за съвършенство. Ако сте се вгледали във филмите с Белмондо или Елвис Пресли сигурно сте забелязали, че момичетата, които се разхождат по бикини в тях са леко пълнички и неособено добре сложени. Просто "въртят големите си задни части", както наскоро се изрази един мой колега, със самочувствие и с право като се видят възхитените погледи на Елвис и компания... Но тези привлекателни тела от шейсетте на миналият век не биха могли да се класират за днешните "Спасители на плажа" или за модните подиуми... За да отговарят на изискванията, повечето от тях ще трябва да прекарат година-две в залите за фитнес и да претърпят сериозна корекция на бюста. По времето на Рембранд са се смятали за красиви направо дебелите според сегашните ни критерии жени. Днес, ако трябва да си говорим откровено - изключително слабите, стегнати женски тела, граничещи с мъжественост са се превърнали в идеал.
Ако това са изискванията за съвършенство - то честно казано те така са се повишили - та чак са се изкривили до противоестественост. И така пред нашите деца стои задача с повишена трудност - да заприличат на ходещи закачалки и да мааат крака като диреци - направо непостижима и абсурдна форма, заради която се изисква да платиш данък суета а защо не - и данък пластична хирургия.
Ако това са изискванията за съвършенство - то честно казано те така са се повишили - та чак са се изкривили до противоестественост. И така пред нашите деца стои задача с повишена трудност - да заприличат на ходещи закачалки и да мааат крака като диреци - направо непостижима и абсурдна форма, заради която се изисква да платиш данък суета а защо не - и данък пластична хирургия.
култът към тялото или кой плаща данък суета?
Този постинг е връщане към у4илището за родители. Продължавам с темите, които нараняват душевността на младите хора. Една от тях е култът към тялото, тъй като това е призрак, който атакува душата на всеки млад човек. Труден е животът на момче, което изглежда странно или различно от другите - носът му крив, кожата на лицето му покрита с младежки пъпки или белези от шарка, косата му прекалено къдрава или прекалено права, ходилата му твърде големи, кривогледо с едното око, ушите му стърчат или тазът му е женствено широк. Червенокосите тийнейджъри са подложени на безжалостни подигравки от ранна възраст. Всъщност, дори детето да е съвършено физически, все ще се намери някой смущаващ дефект, който макар и незначителен, ще го тормози и под натиска на непрекъснат присмех, то ще мисли само за него, сякаш е най - важното нещо на света. Поне за известен период от време нещата стоят точно така.
вторник, 15 септември 2009 г.
Как госпожа Справедливост кара непокорните ученици да се почувстват неудобно?
Отговарям на въпрос към постинга ми за госпожа Справедливост - с любов!
Скъпа учителко,
смятам, че ако в училищната програма се набляга на дисциплината и реда в класните стаи, госпожа Справедливост може да стори много неща в отговор на предизвикателството... Преди да предложа няколко, нека кажа, че силният учител рядко прибягва до заплахи, така както и бащата, който обикновено е по-силният възпитател в къщи, наказва децата по-малко от майката. В маниера на увeрения водач има нещо, което ни подсказва: " Не отивайте прекалено надалеч." Понякога този маниер се оказва блъф. Друг път се изразява в начина, по който госпожа Справедливост се справя с първото предизвикателство. А понякога това е способността на учителя да прояви любов към детето. За съжаление, всичко това не може да бъде лесно научено или сведено до една формула в учебник. Тези неща могат да се научат от опит и чрез работа с добре обигран модел.
Ето какво ми сподели моя приятелка, методика която е научила в преподавателската си практика от своя колежка: тази жена е използвала подход, който се оказал изключително ефективен с нейните ученици. Тя говорела много тихо, което ги принуждавало да я слушат много внимателно, за да могат да я чуят. Кой знае как, тя била успяла да внуши на своите 30 ученици същия спокоен, изряден маниер на поведение. През годината нейната стая приличала по-скоро на обществена библиотека, където хората си шепнат и внимателно се движат между редиците. Това явно е впечатляващо, дадено от Бога умение. Някои го имат, други трябва упорито да се потрудят за да го придобият.
В поредица от постове ще се постарая да разгледам въпроса по-детайлно, като се спра на онези ситуации, в които пробивни ученици упорито се стараят да предизвикат конфликт. Интересно е наистина, тогава какво?!
Скъпа учителко,
смятам, че ако в училищната програма се набляга на дисциплината и реда в класните стаи, госпожа Справедливост може да стори много неща в отговор на предизвикателството... Преди да предложа няколко, нека кажа, че силният учител рядко прибягва до заплахи, така както и бащата, който обикновено е по-силният възпитател в къщи, наказва децата по-малко от майката. В маниера на увeрения водач има нещо, което ни подсказва: " Не отивайте прекалено надалеч." Понякога този маниер се оказва блъф. Друг път се изразява в начина, по който госпожа Справедливост се справя с първото предизвикателство. А понякога това е способността на учителя да прояви любов към детето. За съжаление, всичко това не може да бъде лесно научено или сведено до една формула в учебник. Тези неща могат да се научат от опит и чрез работа с добре обигран модел.
Ето какво ми сподели моя приятелка, методика която е научила в преподавателската си практика от своя колежка: тази жена е използвала подход, който се оказал изключително ефективен с нейните ученици. Тя говорела много тихо, което ги принуждавало да я слушат много внимателно, за да могат да я чуят. Кой знае как, тя била успяла да внуши на своите 30 ученици същия спокоен, изряден маниер на поведение. През годината нейната стая приличала по-скоро на обществена библиотека, където хората си шепнат и внимателно се движат между редиците. Това явно е впечатляващо, дадено от Бога умение. Някои го имат, други трябва упорито да се потрудят за да го придобият.
В поредица от постове ще се постарая да разгледам въпроса по-детайлно, като се спра на онези ситуации, в които пробивни ученици упорито се стараят да предизвикат конфликт. Интересно е наистина, тогава какво?!
за и против униформите в училище
Няма да си кривя душата - в тийнейджърските си години бях автор на стих против престилките, който дори стана нещо като блатен хит, като си подрънквах и тананиках на класическата си китара сред приятелчетата ми... Като преподавател и родителско тяло - да си кажа право - застанах на обратната на своята тийн позиция.
Ето моите доводи:
1. Бунтът срещу престилките и тъмносините костюми и белите якички беше бунт срещу унифицираността, еднаквостта, квадратността.
реплика - не са ли унифицирани голопъпестите и цицоподчертаващите блузки на днешните поклоннички на чалгопитекската култура?
За ходенето на училище на чукундури и с лачени чанти тип - селска мадон да не говорим...
Колкото до дънките - те са си униформа за днешните тийнове.
Е, къде го видяхме различието моля? В размера на деколтето или в цвета на прашките?
2. Обезличаването срещу което се бунтувахме беше за да изтъкнем собствената си личност, да бъдем себе си.
реплика - сега като се събирам с тийнейджърки /да не ми се сърдят толкова и моите собствени - все пак войните в къщи не са отишли напразно, засега!!!/ но аман от злополучни дуплики на психарката Спиърс и преуспялата наследница - Парис, знаем коя. Аман.
Пен Лий Шурибоа Таскова и тя от имитация е тръгнала... Та дотам, че суперчалгапорнозвездата ни Азис Първи Кичозни бил с изфабрикуван имидж - стил некоя си хомо - Дивайн.
Съжалявам , но и родната ни чалга мода е римейк на третокласни джофъри... - така, че назад към униформите в училище!
Реално погледнато едва ли ще стане със заповеди.
Според мен - налагането на униформи в училище ще стане по естествен път отдолу нагоре - т.е. от първи клас към горен курс. За първолаците ще бъде въпрос на чест и гордост, както и за умилените роднини. Важно е дизайна на дрехите да бъде внимателно избиран и да има различни детайли, които подлежат на комбинация.
За среден и горен курс на този етап е достатъчно да се въведе изискването за спретнат и чист външен вид.
Знам, знам! Днес тези неща са така чужди за нас, че трудно можем да си ги представим. Но ползата от тях незабавно ще се открои. Разбира се, не става въпрос за фриволности от рода на подстригване насилствено на момчетата с дълга коса. Но да бъде ясно - дългата коса изисква грижи и гривата трябва да бъде поддържана чиста и сресана. Прибрана разбира се. То и за собственика й е удобство!
Всъщност, прическите и атрибутите на принадлежност към определена музикална култура не са проблем дотолкова, доколкото не се прекалява с тях. Въпрос на възпитание на вкуса е придържането към даден стандарт като елемент от дисциплината...
Ето моите доводи:
1. Бунтът срещу престилките и тъмносините костюми и белите якички беше бунт срещу унифицираността, еднаквостта, квадратността.
реплика - не са ли унифицирани голопъпестите и цицоподчертаващите блузки на днешните поклоннички на чалгопитекската култура?
За ходенето на училище на чукундури и с лачени чанти тип - селска мадон да не говорим...
Колкото до дънките - те са си униформа за днешните тийнове.
Е, къде го видяхме различието моля? В размера на деколтето или в цвета на прашките?
2. Обезличаването срещу което се бунтувахме беше за да изтъкнем собствената си личност, да бъдем себе си.
реплика - сега като се събирам с тийнейджърки /да не ми се сърдят толкова и моите собствени - все пак войните в къщи не са отишли напразно, засега!!!/ но аман от злополучни дуплики на психарката Спиърс и преуспялата наследница - Парис, знаем коя. Аман.
Пен Лий Шурибоа Таскова и тя от имитация е тръгнала... Та дотам, че суперчалгапорнозвездата ни Азис Първи Кичозни бил с изфабрикуван имидж - стил некоя си хомо - Дивайн.
Съжалявам , но и родната ни чалга мода е римейк на третокласни джофъри... - така, че назад към униформите в училище!
Реално погледнато едва ли ще стане със заповеди.
Според мен - налагането на униформи в училище ще стане по естествен път отдолу нагоре - т.е. от първи клас към горен курс. За първолаците ще бъде въпрос на чест и гордост, както и за умилените роднини. Важно е дизайна на дрехите да бъде внимателно избиран и да има различни детайли, които подлежат на комбинация.
За среден и горен курс на този етап е достатъчно да се въведе изискването за спретнат и чист външен вид.
Знам, знам! Днес тези неща са така чужди за нас, че трудно можем да си ги представим. Но ползата от тях незабавно ще се открои. Разбира се, не става въпрос за фриволности от рода на подстригване насилствено на момчетата с дълга коса. Но да бъде ясно - дългата коса изисква грижи и гривата трябва да бъде поддържана чиста и сресана. Прибрана разбира се. То и за собственика й е удобство!
Всъщност, прическите и атрибутите на принадлежност към определена музикална култура не са проблем дотолкова, доколкото не се прекалява с тях. Въпрос на възпитание на вкуса е придържането към даден стандарт като елемент от дисциплината...
потребността от учение
Да кажем, че децата имат вътрешна любов към учението е все едно да кажем, че децата имат вътрешна любов към готвенето. Някои имат - някои не. Оставени на самите себе си, голям процент от дечурлигата ще отидат на компютърен клуб, ще се пошматкат в парка, ще се сбият, ще закачат момичетата или ще пийнат по една бира. С малки видоизменения - това биха сторили и 90 % от нас - възрастните!
Това наблюдение е факт! Повечето от съвременните ученици не биха вложили нито едно излишно усилие, което да е в повече от изискваното, и в продължение на стотици години този факт е обърквал учителите. Затова нашите училища трябва да имат съответната структура и дисциплина, изискваща от учениците нужното поведение. Това е наложително не само по академични причини, но и защото една от целите на образованието е да подготви младите хора за живота им по-нататък.
За да преживееш като възрастен в нашия свят, в това общество, трябва да знаеш как да работиш, как да разпределяш времето си, как да се оправяш с другите, как да не оставяш задачата, докато не я довършиш, и разбира се, как да се подчиняваш на закона. Накратко, за да се справиш с изискванията на съвременния живот, са нужни голяма доза самодисциплина и самоконтрол. Може би, един от най- големите подаръци, които любящият учител може да даде на едно незряло дете, е да му помогне да научи, че трябва да седи, когато му се тича, да вдига ръка, когато му се бърбори, да бъде внимателен към съседа си, да стои мирно, без да дразни детето пред себе си, и да си пише упражненията, когато му се играе футбол.
Това наблюдение е факт! Повечето от съвременните ученици не биха вложили нито едно излишно усилие, което да е в повече от изискваното, и в продължение на стотици години този факт е обърквал учителите. Затова нашите училища трябва да имат съответната структура и дисциплина, изискваща от учениците нужното поведение. Това е наложително не само по академични причини, но и защото една от целите на образованието е да подготви младите хора за живота им по-нататък.
За да преживееш като възрастен в нашия свят, в това общество, трябва да знаеш как да работиш, как да разпределяш времето си, как да се оправяш с другите, как да не оставяш задачата, докато не я довършиш, и разбира се, как да се подчиняваш на закона. Накратко, за да се справиш с изискванията на съвременния живот, са нужни голяма доза самодисциплина и самоконтрол. Може би, един от най- големите подаръци, които любящият учител може да даде на едно незряло дете, е да му помогне да научи, че трябва да седи, когато му се тича, да вдига ръка, когато му се бърбори, да бъде внимателен към съседа си, да стои мирно, без да дразни детето пред себе си, и да си пише упражненията, когато му се играе футбол.
15 септември - на училище като на училище!
В държавните и частните училища днес има десетки и стотици госпожи Справедливост - които са заложили живота си за своите ученици. Те трябва да са сред най-уважаваните членове на обществото, защото са се посветили на разгръщането на човешките възможности. Всеки от нас може да се върне в спомените си към учители като госпожа Справедливост, които са ни вдъхнали любов към учението и са ни помогнали да станем онова, което сме.
Има много смели жени, които заемат такова почетно място в моето съзнание. Мисля си за госпожа Иванова, началната ми учителка. Беше непоклатима като пирон, но аз я обичах. Спомням си, че до смърт ми досаждаше да ме научи да пиша с дясната ръка /аз пишех преди да тръгна на училище чудесно с лявата/, но накрая се пребори с ината ми и сега пиша нормално и с двете си ръце. Тя успя да ми втълпи основите на граматиката. Научи ме да си държа затворена голямата уста, и да чувам онова, което ми казват. В лицея и в университета имах много силни преподаватели, които оформиха и моделираха моето мислене - д-р Кот, д-р Харууд, д-р Пол Майърс, д-р Калебре д-р Гомес и др. Само с признателност мога да говоря за преподавателите си в СУ - проф. Стоевски, проф. Кръстев, академик Д. Мишев, проф. Е. Николов, проф. Петев, д-р Младен Младенов, доц. Л.Райчева и др. С изключение на г-жа Иванова, акад. Мишев и д-р Младен Младенов, които починаха -лека им пръст - с всеки един имам чудесни взаимоотношения.
Може да се каже, че към някои от учителите си имам неизплатим дълг.
Това, което е общо в случая е, че винаги техният принос в живота ми е идвал по пътя на дисциплината. Действителното обучение е невъзможно без нея. Скучните преподаватели, които не искаха и не получиха нищо от мен, са забравени. Днес, единствените, които помня, са онези, които са вложили част от себе си у мен, и не са взели в отговор нищо освен да откроят най-доброто у мен.
Има много смели жени, които заемат такова почетно място в моето съзнание. Мисля си за госпожа Иванова, началната ми учителка. Беше непоклатима като пирон, но аз я обичах. Спомням си, че до смърт ми досаждаше да ме научи да пиша с дясната ръка /аз пишех преди да тръгна на училище чудесно с лявата/, но накрая се пребори с ината ми и сега пиша нормално и с двете си ръце. Тя успя да ми втълпи основите на граматиката. Научи ме да си държа затворена голямата уста, и да чувам онова, което ми казват. В лицея и в университета имах много силни преподаватели, които оформиха и моделираха моето мислене - д-р Кот, д-р Харууд, д-р Пол Майърс, д-р Калебре д-р Гомес и др. Само с признателност мога да говоря за преподавателите си в СУ - проф. Стоевски, проф. Кръстев, академик Д. Мишев, проф. Е. Николов, проф. Петев, д-р Младен Младенов, доц. Л.Райчева и др. С изключение на г-жа Иванова, акад. Мишев и д-р Младен Младенов, които починаха -лека им пръст - с всеки един имам чудесни взаимоотношения.
Може да се каже, че към някои от учителите си имам неизплатим дълг.
Това, което е общо в случая е, че винаги техният принос в живота ми е идвал по пътя на дисциплината. Действителното обучение е невъзможно без нея. Скучните преподаватели, които не искаха и не получиха нищо от мен, са забравени. Днес, единствените, които помня, са онези, които са вложили част от себе си у мен, и не са взели в отговор нищо освен да откроят най-доброто у мен.
На опитната учителка госпожа Справедливост - с любов!
Опитната учителка иска да спечели любовта на класа, но е повече загрижена за отговорността си към учениците. В първия учебен ден тя произнася встъпителната реч - ето горе долу какво казва тя:
"- Очертава се една добра година, и аз се радвам, че вие сте мои ученици. Искам да знаете, че всеки един от вас е важен за мен. Надявам се, че ще се чувствате свободни да задавате вашите въпроси и да се радвате на обучението в този клас, няма да допусна никой да ви се подиграва, защото това наранява. Никога не ще ви засрамвам преднамерено и желая да бъда ваша приятелка. И така, имаме да вършим някои неща, затова неща да започваме. Бихте ли отворили учебниците си по математика на стр. 3."
Думите на госпожа Справедливост звучат уверено, защото тя знае какво говори. Въпреки всичко, три дни по-късно Петко решава да се прояви. В крайна сметка във всеки клас има поне един Петко. Ако по време на годината пакостникът напусне, на неговото място ще изникне друг. Той ловко предизвиква госпожа Справедливост, но не я изненадва неподготвена. Тя го е очаквала и го поставя на място. Петко губи! Всеки в класа получава посланието - не си струва да нападаш госпожа Справедливост, ох! Бедният Петко не се справи добре, нали?
Тогава госпожа Справедливост произнася кратка реч, запазена за този случай:
" - Има нещо, което всеки от вас трябва да знае. Вашите родители са ме натоварили с отговорността през тази година да ви науча на някои много важни неща, и аз смятам да не ги разочаровам. Искам да ви подготвя за нещата, които ще трябва да знаете през следващата година. Ето защо няма да допусна един или двама позьори да ми пречат да си върша работата. И така, ако искате да опитате да осуетите намеренията ми и да разстройвате общата ни работа, мога да ви кажа, че тази година ще се окаже ужасна за вас. Имам много начини да ви накарам да се чувствате неудобно и няма да се поколебая да го сторя. Някакви въпроси? Добре, нека да се върнем на работата."
Така постъпва госпожа Справедливост, следвайки една малка формула, която аз иронично наричам - "Рибата в морето, те тигана приготвили". До началото на октомври госпожа Справедливост, която е опитна учителка ще е постигнала целта си. Класът знае, че тя е по-упорита, по-мъдра и по-смела от тях самите. Тогава идват и добрите новини: те могат да започнат да се наслаждават на удоволствието, което носи тази основа. Учителката може да отпусне контрола - всички в класа могат да се смеят, да разговарят и да играят заедно. Но когато госпожа Справедливост каже - Време е да се върнем към урока - те я слушат, защото знаят, че тя е в състояние да им наложи волята си. Тя не крещи. Не удря. Всъщност, тя може да им осигури личната привързаност, от която повечето деца отчаяно се нуждаят. Класът отговаря с дълбока любов, която никога не ще бъде заличена от тези 30тина живота. Госпожа Справедливост е пожънала най-големият източник на удовлетворение в учителската професия - съзнанието, че дълбоко си повлиял върху човешкия живот.
"- Очертава се една добра година, и аз се радвам, че вие сте мои ученици. Искам да знаете, че всеки един от вас е важен за мен. Надявам се, че ще се чувствате свободни да задавате вашите въпроси и да се радвате на обучението в този клас, няма да допусна никой да ви се подиграва, защото това наранява. Никога не ще ви засрамвам преднамерено и желая да бъда ваша приятелка. И така, имаме да вършим някои неща, затова неща да започваме. Бихте ли отворили учебниците си по математика на стр. 3."
Думите на госпожа Справедливост звучат уверено, защото тя знае какво говори. Въпреки всичко, три дни по-късно Петко решава да се прояви. В крайна сметка във всеки клас има поне един Петко. Ако по време на годината пакостникът напусне, на неговото място ще изникне друг. Той ловко предизвиква госпожа Справедливост, но не я изненадва неподготвена. Тя го е очаквала и го поставя на място. Петко губи! Всеки в класа получава посланието - не си струва да нападаш госпожа Справедливост, ох! Бедният Петко не се справи добре, нали?
Тогава госпожа Справедливост произнася кратка реч, запазена за този случай:
" - Има нещо, което всеки от вас трябва да знае. Вашите родители са ме натоварили с отговорността през тази година да ви науча на някои много важни неща, и аз смятам да не ги разочаровам. Искам да ви подготвя за нещата, които ще трябва да знаете през следващата година. Ето защо няма да допусна един или двама позьори да ми пречат да си върша работата. И така, ако искате да опитате да осуетите намеренията ми и да разстройвате общата ни работа, мога да ви кажа, че тази година ще се окаже ужасна за вас. Имам много начини да ви накарам да се чувствате неудобно и няма да се поколебая да го сторя. Някакви въпроси? Добре, нека да се върнем на работата."
Така постъпва госпожа Справедливост, следвайки една малка формула, която аз иронично наричам - "Рибата в морето, те тигана приготвили". До началото на октомври госпожа Справедливост, която е опитна учителка ще е постигнала целта си. Класът знае, че тя е по-упорита, по-мъдра и по-смела от тях самите. Тогава идват и добрите новини: те могат да започнат да се наслаждават на удоволствието, което носи тази основа. Учителката може да отпусне контрола - всички в класа могат да се смеят, да разговарят и да играят заедно. Но когато госпожа Справедливост каже - Време е да се върнем към урока - те я слушат, защото знаят, че тя е в състояние да им наложи волята си. Тя не крещи. Не удря. Всъщност, тя може да им осигури личната привързаност, от която повечето деца отчаяно се нуждаят. Класът отговаря с дълбока любов, която никога не ще бъде заличена от тези 30тина живота. Госпожа Справедливост е пожънала най-големият източник на удовлетворение в учителската професия - съзнанието, че дълбоко си повлиял върху човешкия живот.
Една мисъл на Джон Паркър, преписвала съм я дълго в десетките си тефтери
в памет на обществото на мъртвите поети.
Можем да отгледаме пълноценни момчета в нашето наситено със стрес съвремие! Как? Като проявяваме благоразумие, находчивост и бдителност. Да ограничим достъпа на децата си до сцени на насилие, да ги посрещаме, когато се връщат от училище, да им помагаме с домашните, да ги разпитваме как е минал денят им, да ги оставяме да си поплачат, ако имат нужда от това, да ги подкрепяме в трудностите, да ги насърчаваме да виждат различните възможности, ако в дома си държим огнестрелно оръжие да ги научим как да си служат безопасно с него, /но да го прибираме внимателно!/, да награждаваме доброто им поведение, да ги принуждаваме да понасят последствията от недопустимото си държание, да поставяме пред тях изпълними изисквания, да изразяваме очакванията си да постъпват почтено, да разговаряме с учителите им и да даряваме момчетата с прегръдка /не само момичетата!/, при всяка възможност. Не бива да искаме от синовете си да бъдат истински мъже, когато са все още малки момчета. Но сме длъжни да им покажем какво означава да си истински мъж, като съхраним онова, което обществото ни изглежда отдавна е загубило - способността да се владее. Този безценен дар не е висша математика, а просто умението да бъдем добри родители!
Можем да отгледаме пълноценни момчета в нашето наситено със стрес съвремие! Как? Като проявяваме благоразумие, находчивост и бдителност. Да ограничим достъпа на децата си до сцени на насилие, да ги посрещаме, когато се връщат от училище, да им помагаме с домашните, да ги разпитваме как е минал денят им, да ги оставяме да си поплачат, ако имат нужда от това, да ги подкрепяме в трудностите, да ги насърчаваме да виждат различните възможности, ако в дома си държим огнестрелно оръжие да ги научим как да си служат безопасно с него, /но да го прибираме внимателно!/, да награждаваме доброто им поведение, да ги принуждаваме да понасят последствията от недопустимото си държание, да поставяме пред тях изпълними изисквания, да изразяваме очакванията си да постъпват почтено, да разговаряме с учителите им и да даряваме момчетата с прегръдка /не само момичетата!/, при всяка възможност. Не бива да искаме от синовете си да бъдат истински мъже, когато са все още малки момчета. Но сме длъжни да им покажем какво означава да си истински мъж, като съхраним онова, което обществото ни изглежда отдавна е загубило - способността да се владее. Този безценен дар не е висша математика, а просто умението да бъдем добри родители!
за наранената душевност
Не мога да изтрия от съзнанието си образа на 31 годишния Радостин. Не съм го виждала, но кой знае защо извика много живо спомена за Ради и Орли. Представих си лицата им живо Бог да ги прости. И двамата си отидоха твърде рано. Орли - свръхдоза, Ради - размазан на паважа. Самоубиха се. Диагнозата беше - отхвърлени от света. Тийн годините. Връхлитат в съзнанието ми на приливи и отливи. Качак, не съм като онези 99,9 %, които могат да забравят това. Нося болката в душата си, не съм безразлична и помня. Помня.
Този пост е в памет на мъртвите поети - братята ми по перо - Орлин, Толя и Ради, мир на праха им!
Да, ние бяхме свръхчувствителни. Бяхме като струни на вятъра. Най-добрите от нас си отидоха първи. Това, което ни свързваше? Поезията, музиката, графиката, театъра... Всеки си имаше неговото изкуство, някои - повече. Бяхме таланти . Изключителни деца. Изключителни в това, че имахме специален орган за справедливостта. Обичахме справедливостта и се чувствахме неуютно в свят на несправедливост и оскърбления. Да, бяхме беззащитни. Без маските на възрастните. Но не се чувствахме жертви на обстоятелствата. Имахме талантите си. Съпротивявахме се срещу установеният ред и фалш на системата. Правихме вечер на кича, облечени кичозно /можехме ли да предположим в Чалгопитерия какво ще последва?/ минавахме на тумба през центъра на града. Поети с китари... Естествено не ни се размина прибирането в детска педагогическа стая. Там хвръкна косата ми - дълга под кръста, така че за първи път се видях офъкана на канадска ливада.... Чувството, че си преследван е всепроникващо и може да бъде изключително разрушително. То парализира човека и го кара да вдигне ръце отчаян. Щом се поддаде на пагубната мисъл, че не е в състояние да победи, т.е. че е обречен на провал, губи вяра в собствените си сили. Отслабва волята му да преодолее несполуката. Сега го знам от опит. Никога не бих си позволила да говоря на децата, че светът се е изправил срещу тях, уча ги да се справят с конкретната ситуация, в която са изпаднали! Но тогава!... Далечните 84-85-86 ... Годината на Чернобил. Виждахме, че системата се клати и все пак беше достатъчно здрава, за да ни притисне в менгеме. Децата никога не трябва да си мислят, че са обречени на провал или отхвърляне! Те вярват в това.
Родителските грешки... Най-вече по отношение на това, че никога не разбират кога децата и тийнейджърите проявяват самоненавист или таят дълбоко негодувание и гняв. Като анализирам признаците преди самоубийствата на моите приятели - ето, какво беше общото: реагираха остро за най-незначителни неуспехи /мислехме, че е театрална поза/, изпитваха страх от непознати обстоятелства и ситуации /мания за преследване - КГБ, ДС, предателства/, прибягваха до алкохол и наркотици /о, и това минаваше за оригиналничене!/, имаха смущения в съня и храненето /почти не спяхме нощем от бдения по градинките, за яденето - ако бирата е храна!/, в един момент всеки от тях се отдръпна рязко в себе си - избягваха да се срещат с приятелите си, самозатвориха се /а и ние не забелязвахме като че ли - всеки залутан в собствените си страсти/, Ради отпадна от училище, не че Орли проявяваше някакъв интерес към учебните занятия, но понеже родителите му бяха хирурзи имаше откъде да си набавя и медицински бележки и дрога..., Анатолий беше гениален, пълен отличник, философ. Гризеше си ноктите от нерви и от неразбиране, беше започнал да получава епилептични припадъци - вероятно от свръхнатоварване на ума. Красив ум. Пишеше стихове за малтретиране на деца. На нито един от родителите им не беше хрумнало да внимават за евентуална заплаха за самоубийство. Е, Толя беше писал някакви стихове, беше говорил затова. После стана подозрително щастлив и безгрижен. След трагедията си обясних за себе си, че е взел решението и не се е измъчвал от колебания. А ние си мислехме че го е преодолял! Когато морето го изхвърли и го погребахме припадах няколко пъти на ден. Аз самата изпаднах в чудовищна депресия. Посегнах на живота си и само Бог в безкрайната си милост ме е спасил, като е върнал майка ми от летището и тя ме открила синьолилава до масата в хола, погълнала домашната аптека. Аз не успях да свърша с живота си. Но тези мои мили приятели - загубиха всичко. Отчаянието на отхвърленият от обществото тийнейджър може да бъде огромно! Няма родители, които да са готови за това.
Този пост е в памет на мъртвите поети - братята ми по перо - Орлин, Толя и Ради, мир на праха им!
Да, ние бяхме свръхчувствителни. Бяхме като струни на вятъра. Най-добрите от нас си отидоха първи. Това, което ни свързваше? Поезията, музиката, графиката, театъра... Всеки си имаше неговото изкуство, някои - повече. Бяхме таланти . Изключителни деца. Изключителни в това, че имахме специален орган за справедливостта. Обичахме справедливостта и се чувствахме неуютно в свят на несправедливост и оскърбления. Да, бяхме беззащитни. Без маските на възрастните. Но не се чувствахме жертви на обстоятелствата. Имахме талантите си. Съпротивявахме се срещу установеният ред и фалш на системата. Правихме вечер на кича, облечени кичозно /можехме ли да предположим в Чалгопитерия какво ще последва?/ минавахме на тумба през центъра на града. Поети с китари... Естествено не ни се размина прибирането в детска педагогическа стая. Там хвръкна косата ми - дълга под кръста, така че за първи път се видях офъкана на канадска ливада.... Чувството, че си преследван е всепроникващо и може да бъде изключително разрушително. То парализира човека и го кара да вдигне ръце отчаян. Щом се поддаде на пагубната мисъл, че не е в състояние да победи, т.е. че е обречен на провал, губи вяра в собствените си сили. Отслабва волята му да преодолее несполуката. Сега го знам от опит. Никога не бих си позволила да говоря на децата, че светът се е изправил срещу тях, уча ги да се справят с конкретната ситуация, в която са изпаднали! Но тогава!... Далечните 84-85-86 ... Годината на Чернобил. Виждахме, че системата се клати и все пак беше достатъчно здрава, за да ни притисне в менгеме. Децата никога не трябва да си мислят, че са обречени на провал или отхвърляне! Те вярват в това.
Родителските грешки... Най-вече по отношение на това, че никога не разбират кога децата и тийнейджърите проявяват самоненавист или таят дълбоко негодувание и гняв. Като анализирам признаците преди самоубийствата на моите приятели - ето, какво беше общото: реагираха остро за най-незначителни неуспехи /мислехме, че е театрална поза/, изпитваха страх от непознати обстоятелства и ситуации /мания за преследване - КГБ, ДС, предателства/, прибягваха до алкохол и наркотици /о, и това минаваше за оригиналничене!/, имаха смущения в съня и храненето /почти не спяхме нощем от бдения по градинките, за яденето - ако бирата е храна!/, в един момент всеки от тях се отдръпна рязко в себе си - избягваха да се срещат с приятелите си, самозатвориха се /а и ние не забелязвахме като че ли - всеки залутан в собствените си страсти/, Ради отпадна от училище, не че Орли проявяваше някакъв интерес към учебните занятия, но понеже родителите му бяха хирурзи имаше откъде да си набавя и медицински бележки и дрога..., Анатолий беше гениален, пълен отличник, философ. Гризеше си ноктите от нерви и от неразбиране, беше започнал да получава епилептични припадъци - вероятно от свръхнатоварване на ума. Красив ум. Пишеше стихове за малтретиране на деца. На нито един от родителите им не беше хрумнало да внимават за евентуална заплаха за самоубийство. Е, Толя беше писал някакви стихове, беше говорил затова. После стана подозрително щастлив и безгрижен. След трагедията си обясних за себе си, че е взел решението и не се е измъчвал от колебания. А ние си мислехме че го е преодолял! Когато морето го изхвърли и го погребахме припадах няколко пъти на ден. Аз самата изпаднах в чудовищна депресия. Посегнах на живота си и само Бог в безкрайната си милост ме е спасил, като е върнал майка ми от летището и тя ме открила синьолилава до масата в хола, погълнала домашната аптека. Аз не успях да свърша с живота си. Но тези мои мили приятели - загубиха всичко. Отчаянието на отхвърленият от обществото тийнейджър може да бъде огромно! Няма родители, които да са готови за това.
Абонамент за:
Публикации (Atom)