Не мога да изтрия от съзнанието си образа на 31 годишния Радостин. Не съм го виждала, но кой знае защо извика много живо спомена за Ради и Орли. Представих си лицата им живо Бог да ги прости. И двамата си отидоха твърде рано. Орли - свръхдоза, Ради - размазан на паважа. Самоубиха се. Диагнозата беше - отхвърлени от света. Тийн годините. Връхлитат в съзнанието ми на приливи и отливи. Качак, не съм като онези 99,9 %, които могат да забравят това. Нося болката в душата си, не съм безразлична и помня. Помня.
Този пост е в памет на мъртвите поети - братята ми по перо - Орлин, Толя и Ради, мир на праха им!
Да, ние бяхме свръхчувствителни. Бяхме като струни на вятъра. Най-добрите от нас си отидоха първи. Това, което ни свързваше? Поезията, музиката, графиката, театъра... Всеки си имаше неговото изкуство, някои - повече. Бяхме таланти . Изключителни деца. Изключителни в това, че имахме специален орган за справедливостта. Обичахме справедливостта и се чувствахме неуютно в свят на несправедливост и оскърбления. Да, бяхме беззащитни. Без маските на възрастните. Но не се чувствахме жертви на обстоятелствата. Имахме талантите си. Съпротивявахме се срещу установеният ред и фалш на системата. Правихме вечер на кича, облечени кичозно /можехме ли да предположим в Чалгопитерия какво ще последва?/ минавахме на тумба през центъра на града. Поети с китари... Естествено не ни се размина прибирането в детска педагогическа стая. Там хвръкна косата ми - дълга под кръста, така че за първи път се видях офъкана на канадска ливада.... Чувството, че си преследван е всепроникващо и може да бъде изключително разрушително. То парализира човека и го кара да вдигне ръце отчаян. Щом се поддаде на пагубната мисъл, че не е в състояние да победи, т.е. че е обречен на провал, губи вяра в собствените си сили. Отслабва волята му да преодолее несполуката. Сега го знам от опит. Никога не бих си позволила да говоря на децата, че светът се е изправил срещу тях, уча ги да се справят с конкретната ситуация, в която са изпаднали! Но тогава!... Далечните 84-85-86 ... Годината на Чернобил. Виждахме, че системата се клати и все пак беше достатъчно здрава, за да ни притисне в менгеме. Децата никога не трябва да си мислят, че са обречени на провал или отхвърляне! Те вярват в това.
Родителските грешки... Най-вече по отношение на това, че никога не разбират кога децата и тийнейджърите проявяват самоненавист или таят дълбоко негодувание и гняв. Като анализирам признаците преди самоубийствата на моите приятели - ето, какво беше общото: реагираха остро за най-незначителни неуспехи /мислехме, че е театрална поза/, изпитваха страх от непознати обстоятелства и ситуации /мания за преследване - КГБ, ДС, предателства/, прибягваха до алкохол и наркотици /о, и това минаваше за оригиналничене!/, имаха смущения в съня и храненето /почти не спяхме нощем от бдения по градинките, за яденето - ако бирата е храна!/, в един момент всеки от тях се отдръпна рязко в себе си - избягваха да се срещат с приятелите си, самозатвориха се /а и ние не забелязвахме като че ли - всеки залутан в собствените си страсти/, Ради отпадна от училище, не че Орли проявяваше някакъв интерес към учебните занятия, но понеже родителите му бяха хирурзи имаше откъде да си набавя и медицински бележки и дрога..., Анатолий беше гениален, пълен отличник, философ. Гризеше си ноктите от нерви и от неразбиране, беше започнал да получава епилептични припадъци - вероятно от свръхнатоварване на ума. Красив ум. Пишеше стихове за малтретиране на деца. На нито един от родителите им не беше хрумнало да внимават за евентуална заплаха за самоубийство. Е, Толя беше писал някакви стихове, беше говорил затова. После стана подозрително щастлив и безгрижен. След трагедията си обясних за себе си, че е взел решението и не се е измъчвал от колебания. А ние си мислехме че го е преодолял! Когато морето го изхвърли и го погребахме припадах няколко пъти на ден. Аз самата изпаднах в чудовищна депресия. Посегнах на живота си и само Бог в безкрайната си милост ме е спасил, като е върнал майка ми от летището и тя ме открила синьолилава до масата в хола, погълнала домашната аптека. Аз не успях да свърша с живота си. Но тези мои мили приятели - загубиха всичко. Отчаянието на отхвърленият от обществото тийнейджър може да бъде огромно! Няма родители, които да са готови за това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар